Доктор по философия, главен редактор на  Протестът, който трябваше да

Доктор по философия, основен редактор на
 Протестът, който трябваше да бъде зов за правдивост, се трансформира в евтина режисура, режисирана от същия хайлайф, който години наред опустошава страната. Управляващите и техните подмолни сътрудници хвърлиха младите в борба, която не е тяхна, единствено с цел да удължат личния си политически живот. А най-страшното е друго: на този исторически кръстопът нямаше същинска левица, която да застане до хората. Отсъствието ѝ тежи повече от самия митинг – тъй като там, където трябваше да има вяра, остана единствено горест, празнина и употребявани фантазии.

Протестът избухна като ненадейно лумване върху мокра земя — шумно, внушително, само че с огън, който гори на повърхността, а не в дълбочина. България още веднъж видя хиляди млади лица, цялостни с сила, вяра, яд, само че и с комплициране, което никой не си направи труда да види, да разбере, да назове. Младостта беше там, само че не и същинската идея. Енергия имаше, само че не и посока. А зад всичко, като в неприятен политически спектакъл, стояха същите остарели фигури — хищници, оживели във всички политически климати, сменили единствено облеклата, реториката и PR-консултантите.

Тези хищници следиха митинга не като гражданско събитие, а като инструмент. Те виждаха не хора, а запаси. Не гласове, а сила, която могат да присвоят. Не улица, а сцена. За тях митингът беше просто още една роля, още една опция да удължат живота на една система, която се разпада, само че към момента отхвърля да почине. България не е първата страна, в която младите биват използвани, само че рядко това се случва с такава безочливост, такава безсъвестност, такава цинична убеденост, че никой няма да ги разобличи.

И те са прави — няма кой да ги разобличи. Истинската съпротива я няма. Истинската левица липсва. Липсва като политически индивид, липсва като глас, липсва като морална мощ. Липсва като концепция за бъдеще. И когато липсва този, който би трябвало да даде опция, на сцената се качва този, който може да симулира такава.

Така митингът, който трябваше да бъде същински, беше трансфорат в фон. В политическо барикада за изчерпани партии, които от дълго време не оферират вяра, а просто търсят способи да избегнат политическия си край. ПП-ДБ, които претендираха за морал, се държаха като PR-агенция, която търси нова акция. Те използваха младите, тъй като това им беше единственият останал актив. Години наред те продаваха описа за „ борбата със статуквото “, само че когато хората започнаха да схващат, че и те са част от същото статукво, беше нужен нов театър.

Протестът беше този театър.

Те знаят, че младите имат насъбрана болежка. Знаят, че усещат безпътицата. Знаят, че са потомство, родено в преход, живеещо в преход и остаряващо в преход. Знаят, че нямат дом, няма сигурност, няма вероятност. Знаят, че работят повече, получават по-малко и живеят в непрекъсната паника. И знаят, че това потомство копнее за смяна, само че няма кой да му даде същинска.

Затова им дадоха подправена.

Това е есенцията на кукловодството: да хванеш същинската страст на хората и да я използваш за лична цел. Да вземеш тяхната болежка, тяхната вяра, тяхната неумелост и да я облечеш в лозунги, които нямат нищо общо с тяхната действителност. Да превърнеш митинга в инструмент за оцеляване на политически хайлайф, който към този момент няма нито хрумвания, нито морал, нито тежест.

А същинските проблеми? Те бяха комфортно сложени отвън кадър. Най-важните въпроси — приходи, жилища, обществена правдивост, бъдеще — не бяха изговорени. Умишлено. Защото в случай че бъдат изговорени, ще стане ясно, че ПП-ДБ не просто не вземат решение тези въпроси — те даже не ги одобряват за проблеми.

Ето за какво беше определен бюджетът. Бюджетът е комфортен за операция. Той е идеалната тематика за политическа машинация — комплициран, замайващ, непрогледен. Можеш да изкрещиш " финансова злополука ", без да обясниш за какво. Можеш да се представиш за единствения избавител на държавните финанси, без да кажеш, че действителната стопанска система е изоставена. Можеш да превърнеш народа в аудитория, която реагира на страсти, а не на обстоятелства.

И това беше сторено. Хладнокръвно. Изчислено. Цинично.

Но най-тъжното е не кукловодството. Най-тъжното е, че няма кой да го спре. Няма кой да го разобличи. Няма кой да каже истината ясно, мощно, концептуално. Няма кой да предложи опция. Тъжното е, че левицата — обществената, държавната, националната левица, която трябваше да бъде достоверният глас на тези младежи — е изгубена в личните си руини.

Тя е рухнала като постройка след земетресение: стените още стоят, само че вътре е празно. Левицата не е просто отсъстваща — тя е в заточение, което сама си е наложила. Изгнание от борбите, заточение от народа, заточение от бъдещето. Една политическа просвета, която в миналото носеше отговорността да бъде бранител на слабите, в този момент не може да отбрани даже себе си.

Това неявяване тежи повече от всяка политическа неистина. Защото младите, които излязоха, трябваше да бъдат поведени не от грантови представители, а от обществена опция. Те трябваше да чуят, че казусът не е дефицитът, а моделът. Не е бюджетът, а системата. Не е съответният министър, а цялата порочна структура. Те трябваше да чуят, че има различен път — път на справедливостта, на държавността, на същинското ляво решение, което гледа към бъдещето, а не към PR-а.

Но не го чуха. Защото нямаше кой да го каже.

Затова митингът беше печален. Тъжен не външно, а вътрешно. Протестът беше трагикомедия, в която драмата беше същинска, а актьорите — подправени. Един народ търсеше избавление, а откри театър. Едно потомство търсеше идея, а получи лозунги. Една страна търсеше вероятност, а получи бюджетни внушения.

Ако имаше същинска левица, която стои на мястото си — левица с визия, с разсъдък, с кураж — този митинг щеше да бъде трансфорат в великански обществен зов. В национално осъзнаване. В преломен миг. В искра, която трансформира хода на историята. Но левицата отсъства. И до момента в който отсъства, други ще приказват от нейно име — измамнически, кухо, манипулативно.

Историята е в миг на ускоряване. България е в миг на тестване. Младите са в миг на болежка. И когато тези три линии се съберат, се ражда опция — или злополука. Зависи кой държи микрофона. Зависи кой има храброст да каже истината. Зависи кой може да трансформира силата в политика.

Днес микрофонът е в ръцете на кукловодите. Улицата е цялостна, само че политиката е празна. Енергия има, само че посока няма. И до момента в който левицата спи, сцената е отдадена чартърен на артисти без гений, само че с безгранична упоритост да ръководят страната като персонален план.

Това е нещастието на момента: младите са подготвени да се борят, само че няма кой да ги поведе. Народът е подготвен да чуе истината, само че няма кой да я произнесе. България е подготвена за смяна, само че няма кой да я формулира.

И по тази причина натежава въпросът, който виси над цялото общество като неогасяем прожектор:

Колко още ще бъде изоставено едно историческо място, което чака своя същински жител?

Защото рано или късно младите ще схванат, че са били използвани. И тогава ще последва не митинг, а отплата. Не театър, а срутване. Не лозунги, а дълбока преоценка. И тогава левицата или ще се върне — нова, мощна, същинска — или историята ще ѝ затвори вратата вечно.

Едно е ясно:
Кукловодите могат да покриват страната с илюзии.
Могат да режисират митинги, да пишат сюжети, да манипулират яд.
Но не могат да спрат времето.
И времето към този момент работи против тях.

Докато левицата не заеме мястото си, митингите ще бъдат непознати.
Докато няма обществена опция, младите ще бъдат употребявани.
Докато страната се ръководи от PR, а не от визия, разпадът ще продължава.

Но когато всичко се срине — а то се срутва — тъкмо тогава се раждат същинските сили.
И тогава кукловодите ще останат без сцена, без аудитория, без страна.
Чак тогава ще стане ясно, че това, което в действителност е липсвало, не е бюджет, не е партия, не е PR.

Липсвала е левица.
Истинска.
Държавна.
Социална.
Непоклатима.

И до момента в който тази левица не се появи, България ще живее в театър, където хищниците играят реформатори, а реформаторите играят спасители, а народът — за жалост — играе себе си.

{ " @context ": " http://schema.org ", " @type ": " Article ", " mainEntityOfPage ": { " @type ": " WebPage ", " @id ": " https://pogled.info/avtorski/Rumen-Petkov/kuklovodite-na-protesta-starite-hishtnitsi-v-novi-drehi-a-levitsata-vechno-otsastvashta.187837 " }, " headline ": " Кукловодите на митинга: старите хищници в нови облекла, а левицата – постоянно отсъстваща ", " description ": " Протестът, който трябваше да бъде зов за правдивост, се трансформира в евтина режисура, режисирана от същия хайлайф, който години наред опустошава страната. Управляващите и техните подмолни партньо